Фарисейската структура на психичния конфликт
Автор: Йоан Корнаракис Следвайте " Гласове " в Телеграм
Основна конструкция на психологичния спор е фарисейската. Основните характерности на фарисейската конструкция са преди всичко две: външно държание и вътрешна психодинамична активност.
Външното фарисейско държание. Фарисейската конструкция на психологичния спор се показва в следните съответни детайли.
1) Проява на извънмерно благочестие в религиозните формули. Поведението на фарисея е доминирано от тревожната податливост да изпита и извърши всеки набожен „ вид ”, който се счита за нужен за самоутвърждаване на религиозното предимство. Фарисеят е жаден за набожен опит.
2) Деклариране на религиозно съвършенство. Фарисейската конструкция на психологичния спор води до прокламиране на религиозно съвършенство. Фарисеят изпитва потребност да твърди другите хора в това съвършенство и даже да ги убеждава. Поради тази причина той употребява статистически данни. Опитните детайли на неговото благочестие са обективизирани по подобен метод, че могат да бъдат измерени и оценени.
3) Чрез сравняване на самостоятелната набожност с тази на други хора. Фарисеят не е обществен в дълбокия смисъл на думата. Но той се нуждае от други хора, с цел да утвърди религиозното си предимство. Въпреки че се изолира, с цел да покаже религиозното си предимство, той в същото време се базира на слабостите и минусите на другите хора, с цел да изпита задоволство от религиозната си самодостатъчност.
Оттук следва, че главните характерности, които построяват фасадата на фарисейското държание, са: жаждата за опит, обективизирането на опитните детайли на благочестието и зависимостта от другите хора (чрез сравнение).
Тази фасада, като държание, основава усещане за самодостатъчност във всяко отношение. Фарисеят е гордият (надменен или преклонен на думи) човек, който има „ спокойна ” (религиозна) съвест, тъй като е приключен и идеален. Следователно той е самостоятелен от Бога и хората, тъй като неговата екзистенциална вероятност съответствува с облика, който е построил за себе си. Затова фасадата (поведението му) е идентична с „ идеалния ” му облик за самия него. Този външен облик на държанието на фарисея на пръв взор основава усещането, че този човек не е изправен пред екзистенциални проблеми; че не изпитва вътрешни конфликти; че всичко в живота му върви добре; не усеща, че нещо му липсва. И че няма защо да завижда на другите.
Всички тези външни детайли обаче са признаци, които показват прекарвания психологичен спор. „ Съвършената ” маска акцентира една емпирична ригидност. Тази ригидност се схваща и като израз на несъзнателни и даже натрапчиви процеси.
Но какъв е казусът, с който се сблъсква фарисеят?
Човекът, който се държи с морална и духовна самодостатъчност и има „ велика концепция ” за себе си, действително изпитва надълбоко отчаяние от невъзможността да бъде същински идеален. Следователно неговата самодостатъчност е резултат от потискането на това отчаяние и, което е по-важно, от потискането на виновността му за неуспеха на екзистенциалната му вероятност. Фарисеят се стреми към самооправдание. Той се стреми по всевъзможен метод да се оправдае пред себе си, пред другите хора и пред Бога. Но фактът, че, както го твърди Господ, той „ не си е тръгнал от храма оневинен ”, демонстрира, че неговата сърцевина е диаметрално противоположна на привидната му психическа самодостатъчност и успокоение. Усилието да покаже или да прогласи своето съвършенство разкрива фрапантната гузна паника, която като главен психодинамичен претекст наложително води до съставянето и построяването на фарисейската маска.
По този метод външното фарисейско държание, като синтез от самостоятелни признаци, ни води към гузната сърцевина на фарисея. Основните характерности на тази сърцевина са следните:
1) Чувство на неустановеност. Това чувство се издава в цялото държание на фарисея и даже в опита му да подчертае своето предимство над другите хора. Сравнението с други хора в действителност е опит за натрапчива взаимозависимост от избран тип поддръжка. Другите хора са тези опори, които могат да поддържат неговото съвършенство, тъй като човек нормално е идеален в нещо във връзка с другите, които не са съвършени.
Но, несъмнено, характерният проблем тук е недоумението, което с право поражда. От какво желае да се застрахова фарисеят? Или пък от какво е застрашен? Фарисеят е заплашен от осъзнаването на персоналната си виновност за своето изтощение и (неспособност) да пристъпи към същинско и достоверно нравствено и духовно възпълване. Ако по някаква причина той стигне до това осъзнаване, зданието на фиктивната му (идеална) визия за себе си ще рухне. Но това за него би означавало същинска злополука. По този метод, посредством съпоставяне, той се пробва да се защищити, като се твърди, че защото другите хора са по-низши от него, той има съвършенство, което не оставя място за възприятие на виновност.
Но, несъмнено, по-дълбокият смисъл на несигурността на фарисея е обвързван по-скоро със страха му от самия себе си. Реално той се опасява от своето „ голо “ аз (Бит. 3:7) и желае да се скрие зад тила на другите хора, с цел да не се вижда.
2) Чувство за непълноценност и малоценност. Всяко предимство в човешкото държание нормално е признак на съответна некомпетентност. Фарисеят демонстрира мощно възприятие за предимство, което желае да компенсира (или да прикрие) мощното възприятие за непълноценност и малоценност, което е потиснато в подсъзнанието.
Наистина, в случай че, както казахме, гузната паника е главният психодинамичен претекст, който насочва външното държание на фарисея към образуване на една маска на предимство и психическа (морална и духовна) самодостатъчност, то вътрешният проблем на този човек е „ непоносимото ” възприятие за непълноценност, дължащо се на неавтентичното реализиране на задачите на екзистенциалната вероятност.
3) Проектиране на персоналната виновност върху другите хора. Всеобщото пренебрежение на фарисея към всички останали хора и даже обобщаването на това пренебрежение в личността на съответен човек разкрива неговата по-дълбока психическа нужда. И тук пресиленият детайл („ другите хора ”) е признак на по-дълбок спор.
Фарисеят се сблъсква с виновността си и тъй като тя бива потисната, той я проектира върху универсалния екран на човешката природа. Всички хора са почтени за пренебрежение, тъй като не са съумели да осъзнаят своята екзистенциална вероятност. Всички те са грабители, несправедливи, прелюбодейци. Абсолютизацията на отговорния статут на всички хора действа в областта на съвестта на фарисея като психическо компенсиране на потребността от самооправдание.
Потиснатото му морално схващане провокира толкоз мощна гузна паника, че единствено това абсолютизиране може психически да „ успокои ” фарисея, който неумишлено се сблъсква с неосъществената си екзистенциална вероятност (богоподобието). Но съответният „ признак ” на психическия спор, който изпитва фарисеят в региона на виновността, сигурно е неговата настъпателност към другите хора и по-специално към митаря. Прехвърлянето на виновността му върху други хора се прави с духа на експанзия.
Фарисеят е в действителност нападателен спрямо другите хора. Точно това прави съмнително неговото самооправдание и опита му да потвърди моралното си предимство. Това предимство няма „ персонална ” самодостатъчност. За да устои, тя се нуждае, както казахме, от „ гърба на другите ”. Така той ги натоварва с персоналната си виновност (с несъзнателния „ механизъм ” на проекцията) и в това време, обаче, по този метод ги унижава. Защото в последна сметка прехвърлянето на виновността върху всеки „ жертвен козел ” в действителност значи неговото заличаване.
4) Чувство на безпокойствие и обезсърчение. Абсолютизацията на гузния облик на хората (всички хора са грешници), съчетано с възприятието за безспорна самодостатъчност (фарисеят няма потребност от Бога), акцентира точно тревогата, която прозира във фарисейското държание. И защото това безпокойствие произтича от дълбоката виновност, лежаща в основата на структурата на психологичния спор, то в същото време показва и отчаянието, което носителят на фарисейския спор изпитва. Това обезсърчение е резултат от разбиването на екзистенциалната му вероятност в битката на всекидневието.
Особената характерност на структурата на фарисейския конфликт е натрапчивото търсене, прекарване и подчертаване (обявяване) на съвършенството, т.е. на идеалния облик. Фарисеят живее, с цел да преследва своето съвършенство и да се хвали, че го е постигнал независимо и заслужено.
„ Типът ” велзевул е невротичен човек, който има доста високо мнение за себе си и заради това счита своите превъзходни хрумвания за същински идеали. Само когато фарисеят се окаже пред действителността на провалената си екзистенциална вероятност, той може да се разсъни и да осъзнае нуждата от смяна.
Превод: Константин Константинов
Инфо: bogonosci.bg
